Ботьо Бараков - голям български меценат и почетен гражданин на Габрово

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

 

„Не желая да бъда богат, а полезен на ближния си“     

БОТЬО БАРАКОВ (1914- 1997)

botio barakov

Ботьо Бараков е роден в село Попрази (сега Източник) през 1914 г. На 14 г.започва от нулата, като чирак-бояджия в Габрово. Буден и предприемчив, след 3 години вече е майстор. Без каквито и да било средства заминава за Белград. През 1938 г. се връща в София, където основава търговска къща за бои, химикали и машини. Скоро става един от най-заможните предприемачи  в София. Притежава контролен пакет акции на най-големите български банки и няколко предприятия в Габрово. Има възможност да пътува из Европа. Омагьосан е от богатствата на музеите и галериите, оперите и театрите в Будапеща, Берлин, Виена, Дрезден, Лайпциг, Регенсбург. Започва да влага милиони, напълно безкористно за създаването и утвърждаването на десетки изключителни творци, подпомага материално най-големите български художници с щедри откупи, на други издава книгите, като приходите остават за автора. Дарява парични средства за стипендии на бедни студенти от Художествената Академия. Със свои средства поддържа първия български камерен оркестър с диригент Асен Найденов, първия български професионален квартет "Аврамов", Софийския драматичен театър, подпомага хор и оркестър "Кавал", устройва щедри приеми с руски, полски и румънски артисти и лично ги награждава. Издръжката на всички те­зи състави му коства месечно по два милиона лева. Купува място за постройка на Художествената галерия в София. Купува и пространството около средновековната крепост „Урвич“ в община Панчарево, където над скала в Искърския пролом посторява художествена галерия имитираща средновековната крепост. Там излага закупените от него творби. Започват да я посещават много софиянци, хора от страната, дипломати от посолствата

Пет годишното пребиваване в затворите в София, Плевен и Белене по политически обвинения му попречват да реализира грандиозни и оригиналнни за времето меценатски планове. Огромната му колекция от живопис и скулптора е ограбена. След освобождаването му е реабилитиран. Предложена му е държавна работа. Отказва я. До пенсионирането си работи в каменните кариери на Витоша, а по-късно като текстилен бояджия в София. Живее аскетично в каменната си художествена галерия над „Урвич“.  Жилището му става място за поклонение от много известни български творци. През последните 4 години от живота си Ботьо Бараков се завръща в родната си къща в село Източник.

През 1993 г. дарява оцелялата част от колекцията си на Художествената галреия „Христо Цокев“, оценена на 3 милиона лева. Обявен е за почетен гражданин на Габрово.

Почива в родната си къща през1997 г. и е погребан в село Иточник.

РАЗКАЗВА БОТЬО БАРАКОВ

Роден съм в село Попрази, сега Източник. Къщите на това балканскосело са сред гори и ливади. Тук като малък пасях овцете, говедата, конете.Баща ми имаше много стока. През летните дни преспивах из градините игорите. По-късно като ученик хващах балканските пътеки и пеша отивах доБоженци. Само там имаше в нашия район прогимназия. Всеки божи денизминавах повече от десетина километра. Сутрин рано отивах и вечерта севръщах.

Това мина неусетно. Трябваше вече да се работи. Постъпих въвфабриката „Орион”. След време обаче почувствах, че възрастта и опитът миналагат да бъда самостоятелен, независим. Реших да напусна „Орион”.Отначало купих плетачни машини. Но това налагаше да бъда непрекъснатовързан до тях и нямах възможност за по-широки обхвати. Реших да замина най-напред за София и от там за Америка. Но по това време войната бешезапочнала и пътуването за чужбина беше трудно.

При тази ситуация трябваше да започна нещо по-сериозно в България.Познавах отлично текстилните бои. Започнах внос от Германия. Печелех добрипари. Обаче и това не ме задоволяваше. Влечеше ме духовната сфера – театър,изобразителни изкуства, музика, литература. Обичах картините, книгите. Товамое влечение ме сближи с хора от културните среди. Запознах се с писателикато Константин Петканов, Борис Тихолов, професор Жорж Нурижан. Започнахда издавам книги. От това не търсех печалба. Всички средства давах катохонорар на самите писатели и за други благотворителни цели. С такивасредства образувах първия музикален оркестър в София, ръководеше го АсенНайденов. Солисти бяха професор Аврамов, Сертев. Почти всички професориот музикалната академия бяха към този оркестър. Само той ми струваше500000 лева издръжка месечно. По моя инициатива се сформира и драматичентеатър в София. Средствата от представленията отиваха за осиротели деца,изпаднали в беда и осиромашели семейства. Театърът се ръководеше от БорисДенизов. Хор „Кавал” също се подкрепяше от мен. Ръководеше го АтанасМаргаритов. И в него имаше трийсетина души, на които трябваше да сезаплаща. Много пъти нашите концерти се изнасяха в зала „България”! На тяхидваха най-видните личности от столицата. Редовен посетител беше патриархСтефан. Добре се опознах с него по време на тези концерти. По същото време умен се роди и идеята да създам художествена галерия. Наех една постройкасрещу Народния театър. Започнахме работа. Но после се намесиха военните ивзеха тази сграда за болница. Започнах да търся друга сграда. Спрях се на„Момина скала” в Бояна. Огледах и „Камен дял” на Витоша. И тук не меудовлетворяваше. Третият обект ме завладя най-много, това беше Урвич крайПанчарево.

На това красиво място в Искърския пролом реших да основа дом наизкуствата. Купих мястото. Беше около 6 дка. Веднага започнах строеж. Най-напред планът ми беше да направя по-скромна постройка, която да поберезакупените от мен картини и скулптори. Имах и много ценна литература, редкикниги.

Къщата построих върху една от скалите – висока и живописна. Можешеда се види отвсякъде. Тя беше доста встрани от крепостта. А и самата скала сиостана непокътната. Намерението ми беше да има хубав изглед и да привличахората. Още веднъж искам да повторя, защото се намират недоброжелателнихора да злословят, къщата е далеч от крепостта, а не върху самата нея.

Крепостта я пазех като очите си. В последствие открих останки от бойни кули,параклис. Правех всичко възможно тези реликви да се съхраняват.И сред тези светини трябваше действително да израсне един дом наизкуствата, но с мен се случиха фатални неприятности. По него време започнапроцеса срещу Трайчо Костов и понеже съм се познавал с едно лице, замесенов този процес, и мен задържаха съвсем внезапно. Тогава в държавна сигурностможеха да те обвинят без да имаш каквато и да е било вина. За товаслужителите на тези служби получаваха по-високи длъжности и звания, защотоунищожаваха невинни хора. Пет години бях по затворите в София, Плевен инакрая в Белене. След това бях оправдан отново по съдебен ред. Ето в тезидокументи се казва, че съм невинен. Бях оправдан напълно и ми върнахавсички граждански права. Но когато дойдох на Урвич всичко беше разграбено.Останали бяха само каменните зидове. И слава богу, че и това беше запазено.Но и досега не знам каква е съдбата на такива шедьоври на нашетоизобразително изкуство. Това бяха редки картини на Васил Стоилов, ЙорданГешев, Петър Дачев, Харизанов и от много други изтъкнати наши художници.

Тази загуба трябваше да се възстанови наново. Най-напред се насочихкъм скулпторните творби. Обърнах се към проф. Марко Марков, с когото бяхмеблизки приятели. Помолих най-напред да ми извае образа на моя учител, койтоме е учил в родното ми село. Имах скулптори и от Андрей Николов. Той беучител на Марко Марков. Това единствено ми беше необходимо - Андрей мибеше направил скулптора на проф. Жорж Нурижан, копие от него даде и намен. Делото продължи и ученикът на Марко Марков – Кирил Анев. Имах и другискулпторни произведения, които се намират сега в родното ми село. Имам идеятук да направя в читалищния дом картинна галерия. Вече сме подготвилизалите, остава да подредим изложбата.

Колкото и да жалех за Урвич и да продължа започнатото дело редобстоятелства ме заставиха да го напусна.

Искам да спомена за „Кораба на изкуствата”. За тази моя идея ЖоржНурижен написа цяла книга. Много и други видни хора одобриха тази моя идея.

На пръв поглед тази идея беше колкото фантастична, толкова и необходима зацялото човечество. С това исках да покажа цялата земя, която прилича на единплаващ кораб може да живее в мир и разбирателство, без да има такиванасилия и мъчения, които аз изпитах на гърба си. А след това бъдещето дареши дали тази моя идея е фантастична или реална. Сега, който има чувствокъм красивото, към човешкото, може да разбере дали съм вършил нещополезно. Бъдещето ще покаже.

За да напусна Урвич, с което романтично място, не исках никога да серазделя, е свързано с ред причини. На първо място е престъпността, която сеувеличи много. Там започнаха да обират и убиват хора за един-два лева. Тованалагаше да бъда винаги нащрек и въоръжен. Не ми е в характера такъвживот. И затова реших да се преселя в родния си край, където е по-спокойно.

По време на това мое решение при мен дойде един много добърбългарин. На него предложих да продам мястото. До този момент азкатегорично отказвах да продам дома на Урвич. Но поради стеклите сеобстоятелства, а и самият той ми се стори много добър човек, решех да му годам. Дадох му го защото в него усетих и една енергичност да продължи това,което аз започнах. Не съжалявам, защото къщата, която строих с такова голяможелание, премина в ръцете на по-добър стопанин. Подчертавам на добър човеки стопанин. Той наново съживи това запуснато място. Смятам, че Владооценява моя жест и аз го ценя. Надявам се, че неговите приятели и самият тойвинаги ще бъдат и мои близки тук в Източник.Урвич като красиво място се налага в нашето съзнание. И който мине оттам не може да не обърне поглед. При мен идваха редовно и много чужденци,дипломати. Радваха се на моята идея. Постройката, която строи сега моя добърприятел Владимир е напълно в унисон с минало и бъдещето. Тя изразявастремежа на народа ни за отбрана и целокупност на България. Тя прилича нанова крепост с бойници. Това не е просто къща за живот, а да пробуди къмбългарщината всеки, който я види. Ето защо аз поздравявам Влади. Аз му серадвам и го насърчавам да продължава в този дух. Да е жив и здрав, за дазавърши всичко благополучно. Всеки градеж, направен в България остава занашия народ.

Мястото на Урвич го купих от бай Йордан от Панчарево. Колкото пари мипоиска му ги броих. Беше около 6 дка. Но аз използвах много малко от него.

Другото го оставих на произвола. Неговият син, Добриян, много добър, много мил човек винаги ми е помагал в започнатото дело. Къщата, подчертавам още веднъж я направих извън крепостта. Тя не заема абсолютно никакво място, свързано с крепостта. Направо на гола скала започнах строежа. И това, което прави сега Владимир е върху каменните основи, които аз положих. Той сега оформи само бойниците. Или той реставрира в старинен стил къщата, която аз построих. И смятам, че той вече е успял. И го поздравявам, защото това е едно свято българско място, което трябваше да се поддържа от българи, от хора с българско съзнание.

Когато купувах това място присъстваше и кмета на Панчарево ТрайчоСтоилов, той ни показа и доказа, че това място е на бай Йордан. Той го извикаи лично бай Йордан дойде с мен на Урвич и ми очерта мястото, което ми продаваше. За това имам и документи. За тяхната достоверност може да се провери и в самия регистър на Панчарево. Това може да го установи и неговият син Добриян, който присъстваше на продажбата.

Добре е Владимир да знае едно – комуто не завиждат е нищожество.

Това, което той прави е хубаво, красиво и му завиждат. И това не трябва да го плаши, а да го радва. Близко до постройката се намира една скала – тя се наричала Владимирова скала. И с това Владо трябва да се гордее.

Записал: Лазар Лазаров

с. Източник, 1992 г.

Вижте още по темата: